Паркът

by **Lafayette Summers** Съб Юли 20, 2013 6:47 pm

Единственото което можеше да го спаси от жегата И недоспиването бе огромното фрапе, което току що бе закупил от едно заведение. През пластмасовият контейнер усещаше приятната хладина струяща от многото лед плаващ в напитката; нямаше търпение да потопи вкусовите си рецептори в прекрасната какафония. Първо обаче му трябваше място за сядане и солидна сянка под която да може да се свре. Едва ли щеше да оцелее ако остане още няколко минути под нахалните лъчи на слънцето; тази нощ със сигурност ще се прибере вкъщи с лек тен. Бледата му кожа вече показваше зачервяване в областа на раменете и лицето и това се опитваше да го превърне в някакъв крачещ русоляв домат. Изобщо не му отиваше, но в момента нямаше да си позволи да мрънка за външния си вид. Не беше суетен, макар и хората лесно да вярваха в противоположното. Стигаше им само един поглед върху излъчването на младежа за да си вземат грешното впечатление и с него да го тероризират до края на дните му. Какво като имаше татуировки и прекаляваше с пръстените? Идиотите не знаеха че всичките са символични и Лау ги носи умишлено. Татуировките бяха в знак на уважение към всички нещастни души, които бе убил през годините а с пръстените... не, сега нямаше да мисли за това.
По навик врътна няколко пъти масивният метален обръч около десния му палец и замислено захапа долната си устна. Днес не искаше да се отърси от всичко и просто да намери някакво вътрешно спокойствие. Ако утре не му се налагаше да ходи на работа с радост би си спретнал багажа за да избяга от града за ден-два. Уви, времето го притискаше изкарвайки куп смешни задължения на показ. Единственият начин да си почине бе следобед в парка с някое любимо четиво; така хем бе близо до природата, хем не напускаше изцяло пределите на родното градче. Единственият минус бе отвратителната жега; изобщо не бе преценил че температурите ще скочат толкова мащабно и изцяло ще му видят сметката.
Младежът намери подходящата пейка и нейното местоположение бе в самата сърцевина на парка. Наблизо започваше малка горичка и много от майките с деца не пристъпваха в тази част; това гарантираше половинчато спокойствие. Също така дърветата растяха на по-гъсто и сенките им се смесваха е една плътна и обща маса. Перфектно, нали така? Лау се приближи до пейката и захвърли с пренебрежение кожената си чанта. Горкото нещо изглеждаше старо и прокъсано - постоянно срещаше нулева грижовност от името на собственика си и това бавно я съсипваше. От години бяха заедно, но младежа не планираше да започне да я цени и третира като важен елемент. Да, това го правеше долен използвач но живота принципно си е гадно място.
Настани се и веднага се разрови за цигари, запалка и книгата която бе помъкнал със себе си. Днес смяташе да препрочете нещо старо и да се върне назад през годините. Малкото разпокъсано книжле съдържаше творба на един от любимите му автори в сферата на научната фантастика и през годините не веднъж бе препрочитал де що е било издавано. Едновременно успяваше да го вдъхнови и зареди с енергия; какво по-хубаво от това.
Може би трябваше да си купи цигари преди да седне; кутията с червено marlboro бе почти празна и това малко го притесняваше. Не, не беше от онези пушачи които не могат да оцеляват без никотин, но не можеше да пие кафе без да е вкусил поне мъничко. Надяваше се трите цигари да стигнат за огромната кофа фрапе защото определено не му се мърдаше отново. Тялото му нямаше да го преживее и най-много да предприеме някой опит да се довърши съвсем. Лафайет не желаеше причина за смъртта да е слънчев удар - не звучеше почтително, камо ли интересно. Най-много работещите в моргата да се спукат от смях над леденостуденият му труп и да го оплюват седмици наред. Един мъртвец не заслужава подобно отношение; в това младежа бе напълно сигурен. Имаше си свои принципи и ги бе изградил на базата на това, че неведнъж му се бе налагало да отнема животи със собствените си ръце. Какъвто и да си това те променя и превръща в съвсем различно същество...

by **;allurement** Пон Юли 22, 2013 9:03 pm

all my walls stood tall painted blue
i'll take them down and open up the door for you

"Обърнахме гръб на гробището и рамо до рамо закрачихме в нощта - той, вампирът, и аз, неговият чирак."
Спешно трябва да закупя следващата част! Проклетата книга е страхотна!
Всичко има своя край, нали? Летните дни скоро ще си отидат, без да оставят и следа от изгарящото слънце. Животът на стареца на отсрещната пейка скоро ще приключи. Мрачно погребение. Хората си мислят колко са неодобни тези дебели и плътни дрехи и ронят коркодилски сълзи за уж така обичания от тях клет човечец. След няколко часа се връщат към обичайното си ежедневие, а от стареца не остава и помен. Книгата, мамка му, книгата. Отново прекалявам с философските изяви. Винаги става така, когато чета. Ъх, и кофеина трябва да намаля. Две кафета са ти предостатъчни, казват останалите. А сега държа шестото в ръка. Лошото е, че е едва три следобяд. Слънцето замъглява представата ми за времето. И как не. Вероятно температурата е достигнала 43 градуса.
Ох, не деца! Моля ви, моля ви, махнете се.
"Здравей, принцеске. Прекрасна е! Как се казва?", възхищавам се на малката вещица през онзи фалшив смях.
"Джесика. А малкият е Джошуа. Чудесни са, но понякога наистина ми лазят по нервите."
"Изчезни от тук незабавно!", мисля си, но какъв е смисъла...
"Понякога се чудя от кого са наследили всичката тази енергия."
"Добре, ясно, сега се омитай!", продължавам да нервнича безгласно.
"Нещо против да седна?", сериозно ли? Що за нахалник трябва да бъдеш?
"Разбира се, но аз трябва да тръгвам.", усмихвам се и бавно се изпарявам.
Ох, най-после! Така мразя деца. Дано никога не забременея! Добре де, вероятно след десетина години ще бъда на друго мнение, но засега това напълно ме устройва. Прибирам книгата, която вече за тридесети път чета, в така наречената раница и продължавам напред, търсейки ново убежище, недостъпно за слънчевите лъчи... и деца. И да не повярва човек, след стотина метра долавям тишина. Чувам единствено тъпия ток на ботите и шума от триенето на дънковия плат около коленете си. В следващия момент очите ми се отварят двойно повече в така наречено "ококорване" и шумът от ботите притихва. Никога не бих сбъркала русолявата коса и кожата, покрита с туш. Да, най-любимото ми същество на целия свят. В крайна сметка, ако скъся косата си, ако се татуирам и натрупам малко... добре де, много мускулна маса, вероятно щяхме да бъдем като близнаци.
Отново започвам да крача напред, докато не достигам целта. Покланям се като английската кралица и сядам на пейката до него.
"Добър ден, омайни принце! Силно се надявам да скверня спокойствието Ви с присъствието си.", изказвам се драматично и се усмихвам нагло.
Всъщност съм доста мрачна личност. Поне бях допреди месец. Рядко човек можеше да ме хване в настроение, камоли с усмивка на лице. Вероятна причина - смърт на близки, изнасилване, проблеми с нервната система и какво ли още не. Нямаше да се изненадам, ако русолявият ми приятел се стъписа. Мрачна, но никога скучна. Това харесвам в себе си. Вярно, избягвам светски напивания, наркомания и куп други неща, които "всеки трябва да изживее", но пък никога не си губя времето. Звучи странно, знам. Цялото време на света няма да стигне на човек да ме опознае. Ето това пък е най-лошото у мен.

by Sponsored content

Паркът

Паркът

Re: Паркът

Re: Паркът

Re: Паркът