Пътеката към града

Може да ме наричат циник (и в по-голяма цялост това да е истина), но предпочитам да се возя евтино. Ето затова, когато пред мен стои дилемата дали да се кача на самолет или по-просто – да се метна на гърба на някое метално чудовище с убийствен дъх, то тогава задължително избирам второто. Ей така профилактично – гледам да не нарушавам обредите си да пътувам на стоп. Така стигнах до Токио, както и до Конго. Не съм виждал по-добър начин за превоз и ако съществуваше възможността да прекосявам океана с кола, то това щеше да е моят първи избор. Но за огромна жалост животът ни учи, че не е фабрика за желания, в която да се мори белобрад старец в червен костюм. А и едва ли някога животът щеше да обърне хода си в тази посока.
Клаксонът на тира изрева за пореден път под острите звуци на германската музика. Татуираният австриец, който ме караше беше готин – тъмни слънчеви очила, отпусната вяло ръка през прозореца, догарящ фас в устата и дрънчащото радио. Щях да запазя спомена за този човек, както и за многото други, които са се смилявали над бедната ми душица по пътищата. А не може да се каже и че си подобрявах положението по някакъв начин с безбройните ми татуировки. Но се намираха хора – подобно на австрийския културист в ляво от мен – които ме взимаха именно заради това. Веднъж един изключително напушен финландски студент ме караше до Берлин. Очите му бяха станали като топки за тенис, щом ме видя в колата си. Думите му бяха „Това е карта към душата ти, човече. Същинска красота.” Лошото беше, че повтори фразата си поне двадесет пъти подред. Изглежда всеки завой, който взимахме, задигаше спомена отпреди минута. Странно наистина... и все пак го помня. Един вид запазвам всички във въображаема папка в главата си. Нещо като албум, в който мога да лепя снимки, пиша, късам, разхвърлям, подреждам, номерирам и т.н.
Ралф, както се казваше шофьорът ми, наби спирачки покрай една отбивка. Дръпна си за последен път от цигарата и я изхвърли през отворения прозорец. През това време аз събрах част от багажа, който бях разпилял около себе си и отворих вратата.
- Danke schön mein Freund! – помахах му докато завиваше. Последното нещо, което видях от Ралф-веселият австрийски почитател на Рамщайн, беше излитащия пакет цигари. Дотътрих се напред и видях, че са неотворени. Благодарско.
Пътят оттук нататък трябваше да продължава към града. Бях изморен. Не бях слагал и залък в устата си от сутринта, единствено в корема ми се мъждееха две кафета от различни бензиностанции по пътя. Запалих една цигара, хвърлих чантите настрани и с един устремен скок се метнах върху тях, ползвайки ги за облегалка и легло едновременно. Ралф караше поне два пъти по-бързо над нормата, но не исках да му правя забележки. Бързите скорости са ми страст. И въпреки това сега имах нужда от кратка почивка преди да продължа. Затворих очи, оставайки с аромата на ябълкови дръвчета и цигарен дим.