it started as a dream & ended like smth horrifying.

by **Jem Volokrine** Пон Юли 22, 2013 8:40 pm

22 юли. Пълнолуние.
Наблюдаваше луната. Онази сребриста обла повърхност зад почти прахообразните сиви облаци, която преди две години бе в състояние да изкара всяка рационална мисъл от мозъка му. Същата, която можеше единствено да се радва, че е достатъчно надалеч и че под нейно въздействие бе избил единствено стадо елени и няколко бизона, докато се бореше с лудостта си в изоставена хижа из предградията на Ванкувър. Едва ли имаше човек, който знаеше за този период. За онези три дни, в които Волокрин просто изчезваше от лицето на земята. Постепенно тази хижа остана отново изоставена, защото вече не му бе нужна. Сега можеше да наблюдава тази изкусителка от верандата на наскоро закупената къща преди да захвърли саморъчно навития фас и да го стъпче. Обичайното му занимание преди да си легне.
Не си позволяваше да пуши вътре в къщата. Като цяло искаше да изкорени този вреден навик, който бе придобил в артилерията, но все още срещаше известни трудности. От всички неща, това се явяваше единственото, което го задържаше близко до нормалното човешко съществуване и все още не бе готов да го изтръгне от себе си.
Два след полунощ.
Блукдавата светлина се процеждаше през спуснатите щори. Възможно бе да е преминаваща наблизо кола. Не можеше да прецени. Чувстваше единствено ситните капки пот по челото си и внезапното напрежение в тялото си. Все едно бе сковано и отказваше да помръдне. Възможно ли бе да страда от множество крампи, които нарушаваха съня му? Отваряше и затваряше очи отново и отново. На шестият път усети промяна.
Свежият въздух полюшваше онези кичури коса, които не бяха успели да залепнат по челото му, навлизаше в дробовете му и освежаваше мисълта му. Нещо обаче го възпираше от трезва преценка на обстановката. Макар и в далечината, чуваше ясните ритми на музика. Не нещо естетическо, а по-скоро хаос от тоналности. От онези, които се чуваха по време на хлапашки купони, организирани предимно през летните месеци, когато имаше повече време и винаги нечии родители отсъстваха през уикендите и за няколко дни след това. Явно този път бяха поокъснели.
Джем се насочи към единствената къща на улицата, чиито прозорци все още светеха, несъзнавайки фаталната грешка, която му предстоеше да направи.
Може би пък не бе в състояние да осъзнае...