4 years ago. Somewhere in Chicago.

by Cora Hale. Съб Юли 13, 2013 2:54 pm

Не беше никак лесно да бъдеш самостоятелен. Определено не бе сред най-забавните неща на света, още повече когато умираш от глад. Не говоря за онова чувство за празен стомах, а за дълбоко и принизително стържене, съпроводено със силни болки подобни на спазми. Точно такива чувстваше Кора в стомаха си в момента. Не бе слагала и залък в устата си от няколко дни, със сигурност от поне четири. Тежко бе да загубиш семейството си, още по-тежко бе по начина, по който се беше случило с Кора и въпреки всичко сякаш някаква невидима сила беше избавила нея от всичко това, но сега детето не знаеше дали да се радва, че е жива или да плаче заради това. Дете. Колко нелогично звучеше в нейният случай. Да, тя бе само дете, едва дванадесет годишна, но въпреки това сякаш не й пасваше. Беше се научила да живее сама, правеше го вече от две години, никой не се грижеше за нея, преминаваше през всяка една трудност самичка. Скиташе, пътуваше, виждаше неща, които деца на нейната възраст само биха си мечтали да зърнат.
Не пожелаваше своя живот на никого, защото да скиташ обгърната от самота, не беше никак хубаво. Чувстваше как всеки ден по една искрица живот я напускаше, сякаш губеше смисъл да се бори срещу света и въпреки това го правеше. Събуждаше се с болки от пейката, на която е спала и вкочанена от студ, но въпреки това имаше сила да отвори очи и да се изправи вдигайки високо брадичка. В дни като този, когато нямаше какво да яде, усещаше как яда я обзема. Тялото й започваше да трепери и не можеше да се бори с животинските си желания. Умееше да се контролира, цял живот беше върколак, знаеше как да държи "животното" на сигурно място в себе си, но имаше моменти, в които не успяваше да се справи със себе си. Ден като този, когато усещаше как омразата на света се стоварваше върху нея с всичка сила. Когато вървеше с наведена глава и тълпата по улицата се блъскаше в нея сякаш дори не я забелязва, когато всеки лакът в ребрата или удар "рамо в рамо" се усещаше като нож в стомаха и болката оставяше диря дълго след себе си. В такива дни Кора едва сдържаше онова тихо, мелодично ръмжене, което се процеждаше между устните й, което приятно се надигаше в гърдите й - толкова спонтанно и ритмично.
Понякога се чудеше толкова ли много иска. Само храна, нищо повече. Отдавна се беше научила, че мечтите се сбъдват само на хората с възможности, само на тези които имаха подкрепа зад себе си, а такива като нея биваха ежедневно тъпчени и подминавани. Сега искаше единствено един залък, а получаваше погнусени погледи сякаш е някакъв боклук, който вятъра продухва по земята.
- Внимавай къде ходиш! - грубо изрече женски глас, след като почти бе отнесла крехкото тяло на Кора. Естествено тя беше виновна, сякаш тя беше тази която бързаше кой знае за къде без дори да поглежда в очите на хората около себе си. Гърленото ръмжене не закъсня, процеди се провлачено през устните на тъмнокосата и Кора усети как бързо показва нокти. Тези две уж незабелязани действия привлякоха погледа на някакъв мъж, който я загледа за известно време. Кора го гледаше право в очите, сякаш чакаше той да отмести поглед в страни, но мъжа дори не помръдваше. Хората се блъскаха в нея, а тя седеше закована на мястото си и зяпаше в непознатия. Няколко дълги секунди по-късно ръката й се отпусна и тъмнокосата успя да се окопити, като се завъртя бързо на пети и моментално промени посоката, в която беше тръгнала. Сякаш нещо я подтикна да бяга, без видима причина.

by **Flynn Striker** Съб Юли 13, 2013 7:16 pm

so sowwy this is so late;

- Флин. Флин! - едва на второто повикване мъжът си чу името и се обърна към източника на звук. Какво? Защо? Как? Къде? О, ясно. За момент бе забравил изцяло къде се намира - всичко в него се бе концентрирало върху една единствена точка от пространството. Горката Мег го гледаше със смесица от недоумение и изненада. Ако Флин не се лъжеше само до броени минути бяха водили задълбочен разговор често прелитащ през границата на чистия флирт. Изобщо не бе колегиално, камо ли професионално да общува по подобен начин със своя колежка но се чувстваше обезоръжен пред рижавите й къдрици и множество лунички. Всички притежаваме определени слабости от които не можем да избягаме лесно. Сега двамата се наслаждаваха на хубава доза кафе по време на кратката разходка от съда до кантората; това обаче със сигурност не бе всичко което искаше от отношенията им. Разговорът умишлено притежаваше такава стойност - предполагаше се че ще завърши по един единствен начин. Рутината бе стара и добре тренирана; Флин се чувстваше като в свои води. След кафето учтиво (и с широка усмивка) ще я убеди че им трябва уговорка за интимно тет-а-тет по-късно същата вечер. Може би италианска храна, много вино, лек десерт... една прекрасна среща която ако съдбата е благосклонна ще да е началото на нещо повече. Класика. Обикновено така се случваше във филмите които обожаваше да гледа; драматургията рядко се различава защото е доказано че схемата върши работа.
Сега не му беше времето за това. Всички романтични мисли в момента най-безцеремонно бе изхвърлил от главата си замествайки ги с други. Промяната бе станала за колко, броени секунди? Сигурно. Толкова стигаше да превключи на друга тема и инстинктите му да се задвижат. Тези, новите, бяха много по-особени и естеството им не включваше никакъв позитивен заряд. В лова нямаше нищо красиво, нищо нежно. Всичко бе въпрос на живот и смърт и в момента Флин стоеше реално изправен пред възможността да прекрати нечие съществуване. Не знаеше що за извратен късмет го бе докарал до ситуация в която да стане свидетел на открито върколашко поведение - хлапето бе изръмжало на жената, хлапето почти изцяло се бе превърнало. Друг би пропуснал краткият ипулс но очите на адвоката за съжаление бяха тренирани да търсят точно това. Никога не пропускаха, никога не забравяха. Понякога фактът го побъркваше, друг път изобщо не му се струваше лош и дори го оценяваше.
В момента изживяваше от вторите моменти. Върколакът на който случайно се бе натъкнал представляваше потенциална катастрофа и всяка една фибра от тялото му пулсираше от желанието да тръгне след девойчето. Единственото което го притесняваше не бяха годините й - да, изглеждаше млада но това не я спираше да бъде убиец и поведението й до сега изобщо не бе като на невинен човек - а факта че в себе си нямаше почти никакви полезни оръжия. Не можеше да си позволи да отива въоръжен на дело - всички минаваха през строга охрана и детектор за метал преди да влезнат в сградата. Флин не можеше логично да обясни нож, камо ли пистолет. Единственото което си позволяваше бе малък цилиндър от бамбук; представяше го като екзотична химикалка която разнася като късметлийски амулет. Реално бе пълно с малко стрелички напоени в самакитка (или вълче биле, билката има много имена) които, естествено, бяха отровни за върколаците. Не стигаха за да убият, но пет приспиваха безотказно.
Ако вземеше в предвид годините на хлапето сигурно и три ще стигнат; важното бе да го настигне преди да е създало каквито и да са проблеми.
- Току що си спомних че съм забравил едни документи за делото вкъщи; мисля да отскоча да ги взема? Не е спешно, но предпочитам да се приключи от рано с цялата тази история. - това му бе оправданието с което да се измъкне. Не лъжеше - наистина бе оставил няколко декларации у дома, но те не бяха толкова важни че да изискват цяло едно пътешествие до там. Мег обаче добре познаваше колко подреден е Флин щом става въпрос за работа и колко държи всичко да е изрядно; в очите й се отрази разбирателство и тя нито за момент не се усъмни в думите. Може би единствено (и тайно) съжаляваше че толкова рязко ще прекъснат приятният разговор. Съжалявам, скъпа. Някой друг път.
Флин пресече улицата и тръгна в посоката в която бе видял да изчезва върколака. Изхвърли пластмасовият контейнер с кафе в най-близката кофа и умело се потопи в оживената тълпа нападнала улиците. Щом Мег го изгуби от поглед веднага забърза крачка и се заоглежда за някакви следи. Не бе минало много от както момичето бе понечило да бяга и шансовете да я хване му се усмихваха. А и улиците на града познаваше прекрасно - наближеше ли я можеше да ги използва в своя полза.

4 years ago. Somewhere in Chicago.

4 years ago. Somewhere in Chicago.

Re: 4 years ago. Somewhere in Chicago.