Руините

Мрак. Тъмнина. Не виждаше нищо. Защо по дяволите не вижда нищо?Усети парче плат върху лицето си и с рязко движение го свали. Светлината проникна и раздразни очите й, които все още привикваха към сноповете слънчеви лъчи, достигащи до нея. Леко смъдене, погледът й се премрежи, но улови с периферното си зрение огромно тъмно петно, което представляваше Флин. Забеляза обърканите и напълно безсмислени движения на ръцете, които изглеждаха безцелни и хаотични. Напрегна съзнанието си, зрението й се проясни и петната се превърнаха в ясно очертани предмети, в случая-развалини. Фигурата на мъжа вече бе ярко открояваща се и центъра на вниманието й. Отдели няколко секунди да огледа средата наоколо. Знаеше къде се намират. Изпочупеното канапе, чийто един крак висеше във въздуха немощно, стария изтърбушен диван, чиито слой прах заличаваше ярките цветове на някогашната тапицерия; картина с нащърбена рамка; познатия мирис на нещо изоставено, нещо минало, забравено. А също и на билки. Силният мирис на мента достигна до ноздрите й, а отличното й обоняние успя да регистрира растението въпреки размътените мисли, които сякаш се рееха без посока и показваха съвсем противоположни, несвързани сцени. Чуваше как Флин говори, но не успяваше да различи думите. Бяха поток от жужащи звуци, които минаваха покрай ушите й и злокобната тишина ги поглъщаше. Навлажни устните си, гърлото й бе пресъхнало, но не можеше да поиска вода. Не излизаше звук. Искаше да се махне оттук, но едва сега забеляза сребърните окови около цялото си тяло. Сега като се върнеше назад се учудваше как не ги бе видяла по-рано. Или почувствала. Вече знаеше на какво се дължи видимата й отпадналост-среброто имаше ужасно въздействие върху върколаците. Но защо той ще й причинява болка?Защо е вързана?
Истината нахлу в главата й почти болезнено. Спомените, създалата се ситуация, вечерята, приятния разговор, после той; трансформацията й. Прииждаха като порой, не й оставяха въздух, ръцете й трепереха. Мислите й се подредиха в права, послушна, съвсем рационална редица. Беше си уредила вечеря (а може би среща?) с един тип, който й изглеждаше свестен и се надяваше този път да се забавлява. Общуването между тях преди въпросната среща се изразяваше в две-три реплики, счупена чаша и разлято кафе. И все пак доведе до ресторант, превъзходно френско мею и не дотам приятните емоции, които можеше да си спести, но както винаги неприятностите сами я намираха. Знаеше, че е сериозно, не е просто беля на малко дете, но при все това една част от мозъка й блокираше този прокрадващ се факт, сякаш да я успокои и убеди, че всичко е наред. Но не беше. Той е виновен. Бил Търнър бе отдушникът, причинителят на пороища от гневни изблици и неконтролируема ярост. Повтаряше си, че притежава нужния самоконтрол, но когато видя мазната усмивка върху брадясалото му, белязано от преждевременната старост, лице, нещо в нея прещрака и се превърна в чудовище. Буквално и преносно. Трансформацията бе неизбежна. Не бе подвластна на здравия разум, не и когато спомените просто крещяха „убий го“. Имаше горчиво минало, включващо тази особена персона, която държеше една изоставена кръчма в другия край на града (което намаляваше шансовете да се засекат неволно, както се случи точно онази вечер). Той щеше да я убие, но преди това се опита да я изнасили. Да посегне над нея без да подозира за опасните нокти и остри зъби, които бяха в комплект с измършавялото й тяло (напоследък не се хранеше добре) и черни очи бе просто немислимо. Черна пелена бе паднала пред очите й, заглушавайки ценните съвети и предупредителни импулси, които мозъкът й изпращаше. После не си спомняше нищо. Съмненията бавно се прокрадваха, а погледът й подозрително го измерваше отгоре до долу.
-За какво говориш?
Флин бърбореше несвързано, бързо, не откриваше логика. Щяла да го убие?Но защо?Оказала се върколак?Че той не знаеше ли?Сигурна бе, че го е споменала измежду хилядите разговори и плоски шеги, които се нравеха и на двамата. Вероятно изглеждаше нелепо, окована, объркана. Искаше отговори.
-Мисля, че споменах, че родът ми се състои от космати, огромни вълци. И доколкото още си спомням ти нямаше нищо против. И за какво е цялата дандания. Ти също си върколак. А  и това е просто среща, няма да се женим.
Погледът й вече бе равнодушен. Ситуацията отново бе под нейн контрол, недоразуменията бяха изгладени и изчистени, всичко бе ясно. Тягостното мълчание, което последва обаче, накара сърцето й болезнено да се свие и да се запита „права ли е?“.
-Ти си върколак, нали?
Подозрението се четеше в очите й. Отново тишина.
-Хайде, Флин, отговори ми. Плашиш ме.