Центъра на града

Животът продължаваше в обичайния си ритъм, като за повечето ежедневието не се бе променило кой знае колко.Но за Дженифър то никога нямаше отново да е същото.След това което бе видяла или поне си мислеше, че е видяла, виждането й за живота и за това малко градче се бяха преобърнали на 360 градуса.Вече не знаеше на кого да се довери, дори в какво да вярва.Начинът по който бе живяла до сега не й позволяваше да повярва на учудващите неща на които бе станала свидетел.Разумът й ги отхвърляше, но от друга страна очите й не можеха да се лъжат.Не можеха, нали?Свръхестествени същества нямаше.Те съществуваха само в детските приказки, легендите и митовете, създадени от различни хора, през различно време, които са имали по-изкривен мироглед.Това сега бе 21 век.Но въпреки това...въпреки това...

В момента учителката се намираше седнала в едно от най-приятните кафенета, които бяха разположени в центъра на града.На масата, освен чашата й се намираха и няколко разпилени контролни, които тя проверяваше, макар мислите й да бяха заети с нещо съвсем различно.С някой съвсем различен.Все още мислеше, че някой ден Дерек ще се появи при нея, само за да я убие, понеже знае прекалено много.Нали така правеха във филмите?Но от друга страна бяха изминали достатъчно дни, а нищо такова не се бе случило.Това обаче, вместо да я успокои само увеличи параноята й.По-често се оглеждаше на улицата, проверяваше дали някой не я следи и най-важното, вече избягваше да остава сама в училището.Точно за това и започна да носи тестовете си вкъщи.
Отпивайки глътка от кафето си, задраска с червен химикал поредният глупав отговор на ученик.Може би дори трябваше да се възмути от глупостта, която бе написал, но не направи нищо такова, а спокойно и почти отнесено продължи да проверява останалите въпроси.

Записвайки, доста старателно, мнението си относно току-що провереният тест, заедно с оценката, шумен и стряскаш звук я накара да подскочи.Умът й започна да представя какви ли не страшни картини, всички имащи доста страшен край за нея самата.Но когато в другия край на кафето видя просто Дерек си отдъхна.Или не, това не беше подходящата дума, защото тя не си отдъхна.Може би по-спокойно щеше да приеме това че някой идваше, за да я отвлече, отколкото това.Несъзнателно започна да стиска червения химикал по-силно отколкото бе нужно и в крайна сметка усети лека болка в ръката си, която нарастваше с всяка секунда.Но това сякаш достигаше само до един център на мозъка й, защото другият бе прекалено зает с това да го гледа стреснато и да не знае какво да направи.Сърцето й бе започнало да препуска ужасно силно, а тя просто продължаваше да стои там и да го гледа зяпнало.
В крайна сметка, след като изминаха няколко доста дълги и неловки моменти, тя се отърси и тихо се прокашля.Отпусна пръстите си и химикалката доволна падна на масата, издавайки глух звук.
"Трябва ли да отида при него?" ; "Не, не ставай прекалено глупава, той трябва да дойде при теб." ; "Да, но...странно е и неловко.Какво трябва да направя?"
Подобни мисли се въртяха в главата й докато тя невиждащо гледаше листа пред себе си.Знаеше, че се държеше като тийнейджърка, която се влюбваше за първи път, но...
Чакай малко, тя току-що изрече "влюбваше"!!!Не, не...това не се случваше с нея.Отдавна бе минало времето й за "пеперуди в стомаха щом срещне погледа му".Повече подхождаше на учениците й да изпитват тези чувства, но не и на нея.Бе имала достатъчно мъже в живота си, за да знае кога трябва да остане настрана и да не се поддава на желанията си.
"Малко е късно за това, не мислиш ли?" - обади се доволно съвестта й, подсещайки я за изминалите събития. - "Да беше помислила по-рано."
"О, я майната му!" - помисли си тя, ядосана от всичко това, което се разиграваше напоследък.С няколко движения подреди всички листове и вдигна глава.Той продължаваше да стои там без да прави каквото и да е...и вече наистина беше доста странно и ужасно неловко.
-Дерек...
Името му някак глухо се изплъзна от устните й, докато го наблюдаваше.Какво друго трябваше да каже?Трябваше ли да го повика?Всъщност, той какво правеше тук?Не приличаше на този тип мъже, които ще прекарват половината си ден в кафенето, освен ако...О, той бе влязъл тук заради нея.
Усмихна му се съвсем леко и му посочи с ръка мястото срещу нея, надявайки се да дойде.

-Дерек!
Изрече отново жената, този път по-силно и отчетливо, с много повече твърдост.Адреналинът й даваше сила, която едва ли би имала в друга ситуация.Пресегна се и положи ръката си върху неговата, която стискаше нечовешки ръба на масата.Дори за момент си помисли, че тя ще поддаде, но това, за нейно щастие, не се случи.Нямаше нужда от допълнително привличане на вниманието.И без това на двамата им беше достатъчно трудно.
Не бе предполагала, че дори само плъзвайки пръстите си по кожата му може да изпита това, което чувстваше сега.Сякаш хиляди волтове електричество преминаха из тялото й, причинявайки й някакво парещо чувство в областта на корема й.
-Господи... - изрече тя, секунди преди да отдръпне ръката си и да скрие лицето в ръцете си.Това беше абсурдно!Нереално и ненормално!Ако искаше да опише положението в което се намираше с някой литературен герой, едва ли щеше да успее, защото в момента в главата й нямаше нито една нормална мисъл.Пред затворените й очи, вместо да има мрак, се появяваха отново и отново устните му, тялото му, докосванията му...и това я подлудяваше.Бавно и изгарящо, тя се побъркваше.Една част се срамуваше от нея, от това което преживяваше, а друга...друга загубваше всякакви задръжки и беше готова да му се отдаде отново и отново...
-Това е лудост...лудост е... - тя се разсмя, повдигайки леко глава, за да срещне отново погледа му.Не можеше, а и не искаше да разбере какви мисли се въртяха из главата му, но едно можеше да разбере, ако го беше оставила щеше да избяга ужасно бързо от това място, спасявайки се от всичко това.Та тя самата искаше да направи същото, само че разумът й я спираше.Трябваше да се държи като зрял човек, който е видял достатъчно, за да не се изненадва повече, нали така?
-Съжаляваш ли? - попита го тя с уж нормален тон, сплитайки пръстите на ръцете си. - За...нощта... - поясни след няколко секунди, избягвайки погледа му.Искаше да го попита как е, дали се е възстановил от раните си, но изглеждаше, че нищо му няма...а и й звучеше странно да го пита този въпрос, имайки предвид това което бе станало в онази нощ, затова просто бе решила да го премълчи.
Нямаше си и най-малка идея до къде щеше да изкара разговорът им по този начин.Трябваше да си остане вкъщи и там да провери контролните.Но не...параноята й я привлече на публично място и ето сега...не знаеше как да се измъкне от тази неловка ситуация.А по-лошото беше, че не искаше да се измъква от ситуацията, какво оставаше от него.