Latest topics
» Гората,преди седмица .
Чет Авг 01, 2013 1:31 pm by Lucy McQueen

»  Двойка на месец юли
Съб Юли 27, 2013 9:26 am by ALPHA.

» Подпис на месец юли
Съб Юли 27, 2013 9:25 am by ALPHA.

» Героиня на месец юли
Съб Юли 27, 2013 9:23 am by ALPHA.

»  РП играч на месец юли
Съб Юли 27, 2013 9:22 am by ALPHA.

»  Герой на месец юли
Съб Юли 27, 2013 9:20 am by ALPHA.

» Герой на месец юли[номинации]
Сря Юли 24, 2013 8:48 pm by Lucy McQueen

» РП играч на месец юли[номинации]
Сря Юли 24, 2013 8:21 pm by Jem Volokrine

» Героиня на месец юли[номинации]
Сря Юли 24, 2013 8:20 pm by Jem Volokrine


Кафенето в центъра

Go down

Кафенето в центъра

Писане by ALPHA. on Чет Юли 11, 2013 10:06 am

avatar
ALPHA.

Брой мнения : 232
Join date : 07.07.2013

Вижте профила на потребителя http://wolfsbane.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by .valencia on Пет Юли 12, 2013 9:00 pm

Всичко започна, когато миналата седмица говореше с майка си по телефона, която ѝ заръчваше да мине през супермаркета, за да купи кафе, защото естествено Вал го бе изпила онази сутрин. Имаше тест по биология и беше учила цяла нощ. Но, това настрана. Теста беше минал добре. Шестицата ѝ беше в кърпа вързана. Работата беше, че беше разсеяна, докато влизаше в колата си. Освен кафе трябваше да купи още една камара неща, които тя бе забравила в момента, в който майка ѝ ги бе изредила. Бе запомнила само кафе и брашно. Е, после щеше да се върне. Вратата ѝ се бе изплъзнала от ръцете и докато се усети, вече се бе чуло онова кошмарно „дранн“, което я накара да се вкочани цялата, сякаш беше минус десет градуса. Косъмчетата на врата ѝ се бяха изправили, докато тя се обръщаше, колкото може по-бавно, за да посрещне последиците. Сякаш, ако се забавеше още малко, някой розов еднорог щеше да долети, да се изплюе върху вдлънатината и тя магически да се оправи.
Да си кажем честно, тя наистина се беше надявала на това.
Но когато се бе обърнала пред сребристото Порше нямаше никого освен тя и нейната слисана физиономия. Бе излишно да се чуди на кого е колата, само Джаксън Уитмор караше Порше в цяалото училище, ако ли не и в целия град.

Една седмица след това Валенсия Матюс седеше на масата в малкото заведение и нервно предъвкваше една кифла с шоколад. Не искаше да знае какво щеше да последва. Вече се бяха разбрали за парите, а колата му може би вече бе като чисто нова, излъскана и без нито един спомен от вратата на малкия светлосин Фиат 500, който караше Лена. Не искаше да се спомня как седеше там, до одраната и ударена кола петнайсет минути, за да дочака Джаксън да излезе от часа си по физическо. Добре беше, че алармата не се бе включила, че да накара цялото училище да гледа как Джаксън ръси обиди по нейн адрес и се подиграва със нея. А Валенсия просто гледаше сякаш той ѝ говореше на арабски, накрая без да каже дума извади лист и химикалка и му надраска номера си. Качи се в колата си и отпраши към магазина.
Тракаше с маникюр по стъклената масичка отвън, където слънцето я огравяше и караше косата ѝ да заблести като рубин. На слънце кожата ѝ сякаш изглеждаше още по-поржеланова и тънка, че сякаш дори прозираше. Валенсия се опита да не мисли за това, когато видя как Джаксън се задава зад ъгъла. Пеша.
Според лицето му, той наистина, ама наистина искаше да я види мъртва.
Валенсия преглътна последната хапка кифла и усети как останалата част от нея ужасно много искаше да се върне в чинията си. Очакваше порция номер милион от неговия гняв и жлъчка да се изсипят върху нея отново, да я накарат да се свие като малко дете и той да продължи да ѝ се подиграва като я нарича „безгръбначно“.
Беше се наконтила. Сякаш си мислеше, че като беше малко по-хубава от по принцип той щеше да омекне. Да, ама не. На него му се бяха лепили момичета с тела на Ангели от Виктория Сикрет и той ги отблъскваше, просто защото някой му бе стъпил на обувката по време на тренировка, та нейната очна линия и малко червило ли щяха да го оставят без ума и дума?
Той кимна на някой си познат, след това се огледа дали пък не го гледаха. Валенсия предполагаше как биха реагирали неговите приятели, ако го бяха видели да седи на една маса в кафенето с момичето, чиито родители бяха решили да го кръстят на курортен град. Беше чувала точно той да я нарича „Палма де Майорка“.
- Здравей – каза тя тихо и отпи от капучиното си, стремейки се да не засича сините си очи с неговите. – Какво остана да се направи, че ме повика тук?
avatar
.valencia

Брой мнения : 123
Join date : 11.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by Jackson. on Съб Юли 13, 2013 1:19 pm

В ония жежки дни, Бийкън Хийлс бе град, идеален за хора, влюбени в тълпата. Със своите твърде тесни централни улици и твърде много затревени площи, които често биваха избягвани от обществения елит, той нямаше нужда да привлича нови лица, за да създава навалици.
Прекалената съсредоточеност на средносатистически американци, навсякъде из тази малка и странна провинция, правеше така, че именно хората обичащи тълпите, се тълпяха един през друг, за да създадат атмосфера като за рок концерт.
Джаксън Уитмор мразеше навалиците, но пък обичаше да ги създава. Точно като рок звездите.
Уверен в способността си да привлича погледи, той крачеше бодро по средата на пътното платно, убеден, че шофьорите, разярено надуващи клаксони, едва ли имаха бърза работа.
Считащ себе си за значително по-достойна фигура от всички останали, той вървеше по посока на евтиното централно кафене. Бе избрано такова – посредствено и гнусно, само и единствено защото на Джаксън не му се нравеше да плаща цялата сметка, поради факта, че червенокосия плазмодий не можеше да си позволи петнадесет доларово фрапе.
Все още озадачен от самия себе си, успя да фокусира главата й, която отдалече изгледаше много старателно подпалена. Нещо, за което Уитмор искрено съжаляваше, понеже към тогавашния момент едва ли съществуваше по-желано нещо от горящата коса на Палма де Майорка.
От близо оранжевото си оставаше същото – като че бе лумнал пожар, контролиран от волята на Джаксън, за чието съжаление обаче фантазията си оставаше фантазия.
Той се стовари тежко върху дървения стол, почти достатъчно широк за да побере.. атлетичните му размери, секунда след което кимна на сервитьорката от другата страна на бара.
Докато очевидно настроената за разговори Майорка, Венеция, или както там се казваше, бързаше да покаже обноските си, Уитмор плавно посочи чашата с капучино, която тя стискаше нервно между пръстите си. После се усмихна криво към персонала на заведението, което според него самия, щеше да му донесе допълнително бисквитка към кафето.
- Бих ти казал, че изглеждаш добре, но нека сме честни, ще излъжа. – думите звучаха лежерно, като за юлски следобед на плажа и тона, разбира се, съвсем не показваше колко враждебно настроен бе Джаксън всъщност.
Той скръсти ръце, почесвайки брадичката си, жест, показващ колко абсолютно запленен бе от самия себе си.
- Флоренция, - поде, а присмеха ясно започваше да прозира в гласа му – освен вдлъбнатината, която благоволи а оставиш във вратата на Поршето, се оказа, че си отнесла и дясното ми огледало. Което прави още петдесет долара. Но... като се замисля – Уитмор не успя да сдържи импулса си, решен, че се държи твърде мило и стана, настанявайки се един стол по-близо – би било добре да си задържиш парите. Купи си очила, може би следващия път, с тяхна помощ, ще забележиш колата ми, която е единствената такава в града.
Гладът бе въпрос, с който не му се занимаваше, особено при наличието на толкова по-приятно начинание. Въпреки, че както всеки, Джаксън обичаше да яде и да се заяжда едновременно, сега бе твърде погълнат от своята задача. Факта, че Поршето вече бе тунинговано и изглеждаше по-добре от преди да бъде неблагоразумно ударено, говореше за обсесивната мания, от която определено страдаше господин капитанът на отбора по лакрос.
Нямаше грам търпение за часовете следобед, когато спокойно и ефектно можеше да съсипе червенокосото момиче, имало нещастието да бъде на грешното място в грешното време. Учениците си бяха хиени и Джаксън бе далеч от идеята да пропусне ползата от това.
avatar
Jackson.

Брой мнения : 181
Join date : 10.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by .valencia on Съб Юли 13, 2013 9:31 pm

За първи път да я беше срам да вдигне поглед. Самото присъствие на Джаксън я смазваше по всички параграфи – той очевидно я караше да се чувства като малка буболечка, изправена пред грайфера на ботуша на някой великан. И за пръв я бе срам от името ѝ, или поне откакто се бяха преместили в Щатите. Имаше нещо толкова странно в самоувереността на Джаксън и в способностите му да накара всеки да се чувства като боклук, изправен до него. Да, името ѝ бе странно. Той пък беше осиновен. Валенсия не беше такъв човек, да подбива и да тъпка другите, но пък се държеше с всеки както си заслужава. Защо ѝ бе толкова трудно с леке като Уитмор?
Боже, какъв идиот беше! Лена се беше извинила не един, не два, не три, а може би стотина пъти – в двора на училището, в застрахователната къща, в сервиза за коли. Но той просто вдигаше гордо хубавата си брадичка, усмихваше се нагло и продължаваше да я нарича с имена на южноевропейски градове.
И защо за Бога всички я мислеха за бедна и нежна и изтръпнала. Вярно, бе тиха личност, не бе в устата на всеки човек в училище (освен когато чукна колата на мусю Самоувереност) и определено не беше от хората, които бяха зле в училище. И все пак, обличаше се добре, бе достатъчно хубава, за да бе имала гаджета от прогимназията. Не разбираше какъв му беше проблема – вярно, беше секси, тук няма да се лъжем, но пък това не му даваше право да се държи като пълен идиот. Колата си беше кола, а Валенсия си бе изплатила всичко, бе подписала всички документи и се бе извинила хиляда пъти. Неблагодарниците не ѝ се нравеха. Не знаеше откъде събра такава смелост и нерви, че да изправи прегърбената си стойка и да срещне очите си с неговите. В погледа му се четеше насмешка, която сякаш не бе породена от нищо друго, освен от факта, че Лена седеше пред него и търпеше държанието му. Усмихна му се широко и сякаш в отражението си в зениците му съзря в собствения си образ искрица самоувереност, която той сякаш нямаше да смачка.
- Знаеш ли какво? – попита тя спокойно и се пресегна да вземе портмонето си. – Аз ще си платя щетите, както направих, включително и огледалото на скъпата ти уникална кола, - тя прокара бялата си ръка през косата си и продължи още спокойно, изваждайки след това една петдесетачка – а ти за няколко минути ще се държиш нормално и с уважение към човека срещу теб. Не съм накарала кучето си да се изходи върху несъмнено скъпите ти маратонки.„Въпреки че мога да го направя“, добави тя и се сети колко добре бе дресирала Франки.
Не мислеше, че думите ѝ ще му въздействат, все пак той беше Джаксън Уитмор - той притежаваше половината град, а ако се усмихне накриво и смигне с око, можеше да притежава и цялата. Та защо да се вслушва в жалките опити на някоя си никаквица със смешно име и странен акцент.
- И името ми е Валенсия. Научи го преди да искаш пари от мен, дори аз да съм виновна.
Плясна петдесетте долара на масата точно когато поръчката му дойде.

//excuse me for the boza..
avatar
.valencia

Брой мнения : 123
Join date : 11.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by Jackson. on Сря Юли 17, 2013 9:41 am

Трудно е да се каже защо Джаксън Уитмор обичаше предизвикателствата. Дали защото обичаше да се доказва, или просто защото обичаше да тъпче и мачка хората покрай себе си, дори самият той не бе наясно.
Знаеше обаче, че червенокосата госпожица с европейско име и звучене на нелепите опити за защита, по някаква крайно инфантилна причина, бе решила да стисне зъби и да направи най-глупавото нещо в живота си. Пробвала се бе а боксува, отвръщайки на удара, само че Джаксън бе толкова лежерно излегнал стегнатото си тяло върху плетения стол, че строгите й думи звучаха като вой в ушите му.
И той, разбира се, от всичко което евентуално успя да чуе, се закани, че нещата просто нямаше да бъдат оставени така. Не и при огромното наличие на свободно време, с което разполагаше Уитмор към момента.
- Венецуела... – поде, а леко потрепващите краища на устните му издаваха стаения под сериозното изражение смях – Скъпа... – и се изправи, придърпвайки стола си още по-близо към нейния – Ако успееш да ми дадеш една логична причина, поради която да го направя... няма да взема нито цент от теб... Знаеш, че си имам преддостатъчно.
Истината е, че и самият Уитмор не успяваше да измисли защо, дявол го взел, би се държал нормално, съотвено би наричал хора като нея с истинските им имена. Изглеждаше твърде скучно, дори за да си го помисли.
За сметка на това пък, цялата история с нахаканото селянче, посръбващо капучино от съседния край на масата, започваше да придобива все по-интересни параметри.
Както споменахме вече, Джаксън разполагаше с цялото време на света, и ако не беше тук, вероятно щеше да го оползотворява, скачайки върху някой пружинен матрак. И колкото и невероятно да звучи, Уитмор очакваше отговора й почти с нетърпение, просто защото умираше да бълва простотии. Нещо, което сравнително отдавна бе пропускал от план-графика си.

//excuse me for the.. огромно забавяне и дължина и боза
avatar
Jackson.

Брой мнения : 181
Join date : 10.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by .valencia on Сря Юли 17, 2013 7:48 pm

"Венецуела" не издържаше повече. Искаше да го срита, да го надупчи с токчето на сандала си и след това да го остави да кърви на пода на кафенето. Наречете я садистка ако щете, но Уитмор просто си просеше боя от кекавите дребнички юмруци на Валенсия А ако и това не се получеше винаги можеше да насъска териера си да се изпикае върху скъпите му обувки.
Джаксън Уитмор бе един от онези хора, на които ти е позволено да се възхищаваш основно от дистанция. Но при него сякаш беше наложително. Капитанът на отбора по лакрос на пръв поглед изглеждаше самоуверен, усмихнат, позитивен, леко злобен, но пък кой не обичаше лошите момчета? Приближиш ли се обаче той се превръщаше в комплексиран младеж, който имаше късмета да няма пъпки или пък достатъчно пари, за да си купува "Лептен" по график всеки месец. Всеки знаеше, че е осиновен и сякаш той избиваше липсата на своите истински родители с обиди и подигравки.
Отблизо не е толкова хубав, а? Въпреки прекрасните скули, които притежаваше. Това Лена не можеше да отрече.
Но освен очите, скулите и тялото, Джаксън Уитмор бе пълно леке, което не бе достоен за разговор с човек, нормален и толерантен, колкото Валенсия Матюс.
- Слушай сега, - започна с остър тон червенокоската, наблюдавайки самодоволната му усмивка и очите му, в които блестеше, не, направо гореше присмешката. Не разбираше с какво толкова му беше забавна. - скъпи. - натърти на обръщението. - Не знам дали беше забелязал, но скъпото ти, прекрасно Порше, бе паркирано не на едно, не на две, а на цели три паркоместа под най-странния ъгъл, под който можеш да паркираш кола. - Джаксън се изсмя и понечи да каже нещо, но Вал размаха ръце пред него и постави пръст на няколко сантиметра от устните му, за да го накара да млъкне. - Не се репчи!
Валенсия трясна ръце по масата и сякаш няколко неща се случиха по едно и също време: цялото кафене се обърна към нейната маса, и всички повдигнаха въпросително вежди; кафето на Джаксън се плисна два пъти в чашата, след това преля и чашата се обърна; Джаксън изруга и стана. По несъмнено скъпите му дънки се стичаше смес от пяна, гъсто мляко и горещо разредено кафе, която бързаше да стигне чорапите и обувките му. Валенсия наведе глава, но беше сигурна, че той видя как тя се усмихва – точно така както той се усмихваше цял следобед, измисляйки ѝ нови имена.
- Изводът? – рече тя с усмивка и стана. – Първо, не ставаш за шофьор. И второ, това кафе ще остави петно.
Нямаше да се извинява, мислеше си, че той си го бе заслужил. Направи няколко крачки към тоалетната и видя как той реши да я последва, свил устни, опитвайки се да потисне поредната ругатня.
avatar
.valencia

Брой мнения : 123
Join date : 11.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by Jackson. on Чет Юли 18, 2013 1:41 pm

За Джаксън Уитмор имаше три типа самоуверени хора.
Първите бяха такива като него – както той сам отбелязваше, самочувствие с покритие и ненадминат блясък. Според неговите представи всъщност, тези хора бяха изключително малко и рядко можеха да се конкурират с господина от сребристото Порше.
Втория тип увереност, която някои хора си придаваха се състоеше в липса на каквато и да било оправданост и често изключително жалка за страничните наблюдатели гледка. И понеже Уитмор се изживяваше като самороден разбирач в тези области, за него бе още по-облъскващо да гледа перчещи се ученици, приличащи на невръстни деца от филмите на Чарли Чаплин.
Третите наподобяваха вторите в известна степен. Те се дублираха по това, че нямаха особена основа, на която да се закрепят. За Джаксън всички те бяха загубеняци. С едната разлика, че при последния тип в списъка на Уитмор, въпросните задръстени хлапета притежаваха един странен чар в опитите си да се направят на големи.
Госпожица Венеция спадаше точно към тях. Нелепо изправящи гърди в някаква небивала защитна реакция, те бяха досущ като всички онези малки деца, тичащи между дърветата в парка, изпълнени с вяра, че изглеждат като Супермен, точно преди да спаси света. А както всички знаем, възрастните, почиващи на пейките наоколо, считаха малчуганите за сладки бонбончета, несъзнаващи истинските размери на света.
И понеже червенокосата напомняше на Джаксън именно за тези хлапета, той се чувстваше странно съкрушен от това колко сигурно бе момичето в несъществуващата си идилия.
Усещането обаче изчезна с пристигането на друго такова – гореща течност пълзеше сякаш навсякъде из дрехите му, като че ли устремена да се вмъкне и под бельото му. Всичко това допълнено от хапливите думи на Венеция даваше идеалната смес за получаване на разбеснял се Джаксън. Разярен до толкова всъщност, че да бълва отрова и да мята столове.
Слава Богу, че бе достатъчно самовлюбен за да се замисли за репутацията си и да откаже предприетите разрушителни действия. Последното, което искаше бе пълно кафене, което да коментира проблемите с гнева му. Пък и към настоящия момент ситуацията го устройваше – той бе жертвата, безпричинно заляна с кафе, а насочващата се към тоалетната злобно ухилена жена бе влязла в ролята на злодея. Всички са доволни.
Затръшвайки вратата зад гърба си, Уитмор осъзна две неща. Първото бе, че се намираха в мъжката тоалетна, въпреки очевидния факт, че Венеция не бе мъж. Второто гласеше, че въпросната тоалетна се бе оказала много по-тясна, отколкото и двамата бяха предполагали, ако Джаксън съдеше по лицето на червенокосата.
Разминавайки се на сантиметри от втрещеното й тяло, той пристъпи към мивката с явното намерение на направи нещо по въпроса с петното. Друга тема бе, че нямаше абсолютно никаква идея как да процедира с него от тук нататък.
- Ти май наистина си вярваш, а? – странно поради каква причина усмивката отново цъфна върху лицето на капитана по лакрос, ала този път с разликата, че не изглеждаше толкова нападателна – Ако ти се извиня, ще ми помогнеш ли? – и кимна към петното върху марковите си дънки, което така се бе пльоснало, че създаваше илюзия за препикан Джаксън.
А Джаксън, който в крайна сметка не беше препикан, бе наясно, че ако не каже някоя мила дума, щеше да му се наложи да прекосява разстоянието до дома си с петно от кафе върху бедрата си.
Той закрачи към нея, до колкото можеше да се върви в два квадратни метра площ, лепвайки най-нелепата физиономия, за която можеше да се сети.
- Съжалявам, че се заядох с теб, не беше честно – и все така старателно преструващ се на разкаян мирянин, Уитмор застана на сантиметър от устните й – Няма да се репча.
avatar
Jackson.

Брой мнения : 181
Join date : 10.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by .valencia on Вто Юли 23, 2013 8:29 pm

Изненадващо, но по някаква причина тя нахлу в иначе празната мъжка тоалетна, без да съобрази, че там може да има някой, който да сметне за малко странно и определено любопитно, че ниската червенокоска се намъква тук с капитана на отбора по лакрос. И докато мокрото петно на бедрото му ставаше все по-голямо и по-голямо и по-лепкаво, заради млякото и захарта, Джаксън Уитмор продължаваше да се приближава към нея, докато не застана така, че Валенсия усети вкуса на ментовата му дъвка, която той така нагло прехвърляше между зъбите си, докато говореше с нея.
- Нямаш си и на представа колко много си вярвам в някои моменти.
Честно да си каже, едва ли щеше да събере смелост да направи каквото и да е било, ако не беше факта, че Джаксън я изкарваше от кожата ѝ и я караше да трепери по най-неприятните причини, които можеха да я карат да трепери. Той беше нахален, а носът му търкаше мазилката на тавана от вирене и се отнасяше с нея като с използвана носна кърпичка, въпреки че тя не бе заслужила нищо от това. И все пак причината "да си вярва" все още ѝ бе неясна. Може би искаше да докаже нещо? Не знаеше и тя, пък и бе по-умна от това, да се хваща да превъзхожда всеки глупак, с който се сблъскаше.
Но той не бе глупав. Просто много самоуверен. Дано напиканите му с кафе гащи да бяха го върнали на земята.
- И чак сега ли се досети да се извиняваш? - тя наведе глава и косата ѝ падна от рамото ѝ, оголвайки част от шията ѝ. Тя се протегна на пръсти и разроши косата му, което някак ѝ достави удоволствие. Да може да му развали прическата, това беше мечта на всеки човек, когото Джаксън някога е мачка. - Сега ли се сети да не се репчиш?
Отново не знаеше откъде дойде цялата тази смелост или по-скоро нрав. Тя бе прекалено спокоен човек, понякога се дразнеше на себе си, че не се вкарва в конфликти, а страни от тях, просто защото не ѝ бе приятно да се кара с когото ѝ да е. Но това момче беше различно и в очите му не бляскаше нищо друго освен искрата на поредната шега, която се зараждаше в мозъка му. Затова, просто защото никой не гледаше сега, тя можеше да си позволи да бъде груба и да се отпусне. Повдигна крак и го сви в коляното си, опирайки капачката си заплашително близо до неговото достойнство.
- Странно как, когато имаш изгода лепваш хлапашката усмивка и света е твой. - След това се приближи с тяло към него и сякаш още по-заплашително опрая коляно в топките му. - Или искаш да те лиша от малки окъпани в гол за коса Джаксънчета?

 //ъъъм, да, ужасна съм... Sorry, sex monster <33
avatar
.valencia

Брой мнения : 123
Join date : 11.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кафенето в центъра

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите