ИндексLatest topics
the public library, some time ago.
2 posters
Страница 1 от 1
the public library, some time ago.
by Risch Wojtylia. Съб Юли 20, 2013 11:19 am
Какво толкова страшно имаше? Привидно нищо.
Защо тогава Ришел беше вперила поглед в стената, сякаш бе прекалила с тревата и сега твърдата повърхност магически заплашваше да я затисне? Но не, липсваха каквито и да било доказателства за употребата на вещества, които замъгляваха преценката на човек относно атомния строеж на заобикалящото го, така че тази хипотеза не заслужаваше по-нататъшно обсъждане. Би следвало обаче да има, все пак, някаква причина за уплахата, прозираща в изражението на младата жена. Може би ако се прегледат уликите една по една, ако се обърнеше повече внимание на околната среда… Ами да. Кашоните с книги, избутани в близост до лавици с техни побратими, свидетелстваха, че местопрестъплението беше градската библиотека. Чийто под, стана ясно само миг по-късно, бе наполовина застлан с прозрачен найлон. Това, заедно с различни по цвят тенекиени кутии с боя, пръснати по пода, водеха до заключението, че предстои да се извърши някаква разкошотийна дейност в помещението. Бонус жокер се явяваше и факта, че Риш беше навлякла изтерзана и избеляла сивкава тениска на шарени петна, в която можеше да се побере поне още два или три пъти, придружавана от най-обикновен черен клин и… боси ходила. Защото главната заподозряна намираше за приятно, особено много при това, да ходи боса.
- Какво зяпаш? – заяде се брюнетката, гледайки косо образа на ухилената до уши Пипи Дългото чорапче върху една от книжките прибрани по кашоните, напълно съзнавайки факта, че вече почва да разговаря с неодушевени предмети. Не че се надяваше на някакъв отговор, де, просто имаше усещането, че едва ли не всяка илюстрация от детска книжка очакваше да потопи в боя четката, която държеше в ръката си и да нанесе първите цветни ивици върху неопетнената все още повърхност.
От гърлото на девойчето се откъсна досадно ръмжане точно в момента, когато до слухът ù достигна шумът от затръшваща се врата. Главата ù се стрелна в посока на звуците от приближаващи стъпки. Стъпки, които ù бяха познати, макар краткия период, които имаше да свикне с тях. Така де, с Джем не се познаваха от толкова дълго – повече време по-скоро бяха прекарали над лист хартия, чудейки се какви думи да оформи мастилото, а после и в очакване на отговора. Което щеше да рече, че след цялата тази продължителна писмена кореспонденция на теория се познаваха, но пътищата им реално се пресякоха преди броени месеци, когато „другарчето ù по писалка” се установи в Бейкън Хилс. И от тогава почти можеше да познае, кога той се задава – можеше да вини единствено острият си слух за това, че познава начина му ходене и върху кой крак набляга тежестта си.
Войтиля тръсна глава, за да прогони мислите, свързани с онази ù същност – надарената със сила, бързина и какво ли още не. Сега не искаше да размишлява над това колко се беше променила в генетично отношение; вместо това ù се щеше да прекара време с напълно нормален човек, който за щастие носеше още един чифт ръце със себе си.
Стъпките ставаха все по-ясно доловими и миг преди да достигнат вратата на точно този сектор от библиотеката, Ришел се втурна и…
- Ангард! – извика тя, с вдигната отбранително току под носа на Волокрин четка за боя и изражение, по което се четеше усилието да остане сериозна.
Защо тогава Ришел беше вперила поглед в стената, сякаш бе прекалила с тревата и сега твърдата повърхност магически заплашваше да я затисне? Но не, липсваха каквито и да било доказателства за употребата на вещества, които замъгляваха преценката на човек относно атомния строеж на заобикалящото го, така че тази хипотеза не заслужаваше по-нататъшно обсъждане. Би следвало обаче да има, все пак, някаква причина за уплахата, прозираща в изражението на младата жена. Може би ако се прегледат уликите една по една, ако се обърнеше повече внимание на околната среда… Ами да. Кашоните с книги, избутани в близост до лавици с техни побратими, свидетелстваха, че местопрестъплението беше градската библиотека. Чийто под, стана ясно само миг по-късно, бе наполовина застлан с прозрачен найлон. Това, заедно с различни по цвят тенекиени кутии с боя, пръснати по пода, водеха до заключението, че предстои да се извърши някаква разкошотийна дейност в помещението. Бонус жокер се явяваше и факта, че Риш беше навлякла изтерзана и избеляла сивкава тениска на шарени петна, в която можеше да се побере поне още два или три пъти, придружавана от най-обикновен черен клин и… боси ходила. Защото главната заподозряна намираше за приятно, особено много при това, да ходи боса.
- Какво зяпаш? – заяде се брюнетката, гледайки косо образа на ухилената до уши Пипи Дългото чорапче върху една от книжките прибрани по кашоните, напълно съзнавайки факта, че вече почва да разговаря с неодушевени предмети. Не че се надяваше на някакъв отговор, де, просто имаше усещането, че едва ли не всяка илюстрация от детска книжка очакваше да потопи в боя четката, която държеше в ръката си и да нанесе първите цветни ивици върху неопетнената все още повърхност.
От гърлото на девойчето се откъсна досадно ръмжане точно в момента, когато до слухът ù достигна шумът от затръшваща се врата. Главата ù се стрелна в посока на звуците от приближаващи стъпки. Стъпки, които ù бяха познати, макар краткия период, които имаше да свикне с тях. Така де, с Джем не се познаваха от толкова дълго – повече време по-скоро бяха прекарали над лист хартия, чудейки се какви думи да оформи мастилото, а после и в очакване на отговора. Което щеше да рече, че след цялата тази продължителна писмена кореспонденция на теория се познаваха, но пътищата им реално се пресякоха преди броени месеци, когато „другарчето ù по писалка” се установи в Бейкън Хилс. И от тогава почти можеше да познае, кога той се задава – можеше да вини единствено острият си слух за това, че познава начина му ходене и върху кой крак набляга тежестта си.
Войтиля тръсна глава, за да прогони мислите, свързани с онази ù същност – надарената със сила, бързина и какво ли още не. Сега не искаше да размишлява над това колко се беше променила в генетично отношение; вместо това ù се щеше да прекара време с напълно нормален човек, който за щастие носеше още един чифт ръце със себе си.
Стъпките ставаха все по-ясно доловими и миг преди да достигнат вратата на точно този сектор от библиотеката, Ришел се втурна и…
- Ангард! – извика тя, с вдигната отбранително току под носа на Волокрин четка за боя и изражение, по което се четеше усилието да остане сериозна.
Risch Wojtylia.- Брой мнения : 53
Join date : 13.07.2013
Re: the public library, some time ago.
by Jem Volokrine Съб Юли 20, 2013 3:23 pm
- Сигурна ли си, че желаеш да ме предизвикаш на дуел? – попита през смях Джем, оглеждайки я от главата до петите. Още с първата им среща бе забелязал, че е наистина дребна, но с тези дрехи изглеждаше наистина дребна. Почти болезнено дребна. Освен това не възнамеряваше да мери сили с Риш. Имаше самочувствие след годините прекарани като част от армията, а и предвид предното му заключение, съдбата бе на негова страна. И все пак приятелите не се изправяха един срещу друг освен ако не бе наложително, нямаше нетърпяща отклонения причина или не можеха да решат какъв филм да гледат. В момента нито едно от тези условия не бе на лице.
- Мислила ли си да отвориш прозорците? Май боята не ти влияе много добре, защото ми се стори, че преди малко те чух да говориш на себе си. – издънка, която се надяваше тъмнокосата да не е доловила. Чудо голямо, че леко бе заявил, че е чул нещо от близо сто метра разстояние. Може би пък бе гений или свръхобсебен приятел, който за пръв път имаше човек, който да нарича по този начин, та бе натъпкал цялата библиотека с подслушващи устройства. Или пък работеше за тайните служби на Америка, тъй като, разбирате ли, една градска библиотека е най-удачното място, за да се извърши бомбен атентат, нелегален пренос на всякакви стоки от оръжия до вносни салами и сирена, което като се замисли човек не бе чак толкова далеч от целта. Ако някога решеше да зареже имиджа на защитник на страната си и минеше в средите на престъпността, то щеше да знае къде да действа. Можеше дори да се използва с привилегии и да повлече Риш заедно със себе си в лицето на съучастница след като библиотеката технически се водеше донякъде нейна, макар преди всичко да бе обществено място, където обществото прекарваше времето си и се срещаше.
О, не. Боята бе достигнала и до неговия мозък.
Сега Джем мислеше като престъпник. Не далеч от целта, нито от миналото. Просто сега мислеше далеч по-мащабно. Едно беше да продаваш дрога по улиците и да нарушаваш спокойния сън на пенсионери, случили се да живеят в общински жилища в предградията. Съвсем друго бе да се мисли за бомби, атентати и библиотеки.
Боя. Сектор за детска литература. Сега!
Трябваше да пренасочи мислите си в правилната насока. Фактически, не мислеше да участва в цялата интимна обстановка, която Риш споделяше с малката зала и стената. Дрехите му, състоящи се от изтъркани джинси, непохватно навлечена върху светлосиня тениска риза и прокъсани и износени вече кецове, едва ли напълно защитаваха тази теза, но поне правеха онова, което можеха, знаейки, че той наистина държеше все още на тях. По отношение на любими предмети Волокрин си падаше вехтошар. В противен случай нямаше да пази всички любими свои дрехи отпреди три години като периодично изхвърляше по-старите, а складираше по-новите.
Лоша идея. Наистина лоша идея. Не трябваше да мисли и за това.
- Та как върви с боядисването? Виждам, че очакваш стената да се боядиса сама, но мисля, че са нужни двама, за да получиш краен резултат, така че защо не дръпнеш тази четка от лицето ми и не я топнеш в прекрасния жълт цвят? – зададе нов въпрос, избутвайки с показалец четката и пристъпвайки напред, така че вратата да се хлопне след него. След което се насочи към прозорците с цел да ги отвори и да позволи на свежия утринен въздух да освежи и двамата.
- Мислила ли си да отвориш прозорците? Май боята не ти влияе много добре, защото ми се стори, че преди малко те чух да говориш на себе си. – издънка, която се надяваше тъмнокосата да не е доловила. Чудо голямо, че леко бе заявил, че е чул нещо от близо сто метра разстояние. Може би пък бе гений или свръхобсебен приятел, който за пръв път имаше човек, който да нарича по този начин, та бе натъпкал цялата библиотека с подслушващи устройства. Или пък работеше за тайните служби на Америка, тъй като, разбирате ли, една градска библиотека е най-удачното място, за да се извърши бомбен атентат, нелегален пренос на всякакви стоки от оръжия до вносни салами и сирена, което като се замисли човек не бе чак толкова далеч от целта. Ако някога решеше да зареже имиджа на защитник на страната си и минеше в средите на престъпността, то щеше да знае къде да действа. Можеше дори да се използва с привилегии и да повлече Риш заедно със себе си в лицето на съучастница след като библиотеката технически се водеше донякъде нейна, макар преди всичко да бе обществено място, където обществото прекарваше времето си и се срещаше.
О, не. Боята бе достигнала и до неговия мозък.
Сега Джем мислеше като престъпник. Не далеч от целта, нито от миналото. Просто сега мислеше далеч по-мащабно. Едно беше да продаваш дрога по улиците и да нарушаваш спокойния сън на пенсионери, случили се да живеят в общински жилища в предградията. Съвсем друго бе да се мисли за бомби, атентати и библиотеки.
Боя. Сектор за детска литература. Сега!
Трябваше да пренасочи мислите си в правилната насока. Фактически, не мислеше да участва в цялата интимна обстановка, която Риш споделяше с малката зала и стената. Дрехите му, състоящи се от изтъркани джинси, непохватно навлечена върху светлосиня тениска риза и прокъсани и износени вече кецове, едва ли напълно защитаваха тази теза, но поне правеха онова, което можеха, знаейки, че той наистина държеше все още на тях. По отношение на любими предмети Волокрин си падаше вехтошар. В противен случай нямаше да пази всички любими свои дрехи отпреди три години като периодично изхвърляше по-старите, а складираше по-новите.
Лоша идея. Наистина лоша идея. Не трябваше да мисли и за това.
- Та как върви с боядисването? Виждам, че очакваш стената да се боядиса сама, но мисля, че са нужни двама, за да получиш краен резултат, така че защо не дръпнеш тази четка от лицето ми и не я топнеш в прекрасния жълт цвят? – зададе нов въпрос, избутвайки с показалец четката и пристъпвайки напред, така че вратата да се хлопне след него. След което се насочи към прозорците с цел да ги отвори и да позволи на свежия утринен въздух да освежи и двамата.
Jem Volokrine- Брой мнения : 63
Join date : 12.07.2013
Re: the public library, some time ago.
by Risch Wojtylia. Съб Юли 20, 2013 4:35 pm
Единственото най-близко до отговор, което получи мъжа, бяха последните опити на Ришел да не се засмее като прехапе устни, но само секунда по-късно краищата им бяха извити в широка и особено развеселена усмивка.
О, разбира се не желаеше да го предизвиква на дуел… след като страхът тъй видимо бе обзел чертите му. Но не, нямаше да го подкача по темата, поне не все още – редно беше все пак да свършат някаква работа, колкото и малко да бъде отхвърлено от нея. Пък после да се отдават на препирни с хумористичен елемент. Разбира се, Джем разполагаше с преимуществото на около двадесет сантиметъра височина над ръста на миньончето и мускули, калени в артилерията. Но пък тя не се предаваше лесно – беше пъргава за размерите си, а хвърлянията ù се радваха на прилична точност. Би трябвало да свърши работа, нали?
Затова, с все същата усмивка на лице, мислено отложи дуела за по-късно и вместо него се замисли за душевните болести и техните симптоми – размишления, породени от изказването на тъмнокосата топола. Нямаше начин да издаде подробността, че по-рано гледаше Пипи накриво, задето изглеждаше все едно ù се надсмива. Изключено, за нищо на света. Оставаше ù само да се намръщи в израз на съвършено недоумение, надявайки се на достоверност на изражението „сърна пред фаровете на автомобил” и мълчаливо да очаква смяната на темата.
Такава, за щастие, все пак последва и след като четката бе избутана от чуждото лице, Риш се насочи към стената – която видимо тръпнеше в очакване да бъде разкрасена по някакъв начин – сякаш да се убеди със собствените си очи, че… не беше стигнала до никъде. Лошо, наистина лошо. В началото на това начинание изгаряше от нетърпение да почне ремонта върху детския сектор с литература – да му придаде малко цвят, да го направи по-приятен за детските очи, за разлика от останалите помещения в библиотеката, където цареше мрачна обстановка на пълен работен ден. Имаше идеи как ще направи отделен кът за четене, как ще изрисува стените с любими анимационни и литературни герой на малчуганите, а сега… Сега стоеше пред първата от двете оголени стени, сякаш в тях се криеше мистерията на света и току-виж я открие, досущ както при Уолдо, с малко повече гледане.
Войтиля вече почти достигаше дъното на отчаянието, когато последните думи на Волокрин прихванаха вниманието ù.
- Жълто? – повтори с пресилено шокиран глас, а веждите ù се стрелнаха невярващо към тавана. – Не, не, не. Не си познал. – втренчи се тя в своя приятел, сякаш току-що ù беше съобщил, че семейство еноти са го попитали за насоки към най-близката бирария преди броени минути.
- Хмм, може би бледорозово, почти бяло? – рече тя след момент, загледана замислено в твърдата повърхност срещу нея. Ето сега вече говореше сякаш на себе си, но в следващия момент това вече бе забравено, защото девойчето грабна произволна кутия с боя и я бутна в ръцете на Джем. – Който и цвят да е, ще служи като основа, защото планирам това – посочи тя скучно изглеждащата стена зад гърба си – да бъде украсено от лицевата структура на Мечо Пук и ти, друже, ще ми помогнеш да докарам дебилната му физиономия.
О, разбира се не желаеше да го предизвиква на дуел… след като страхът тъй видимо бе обзел чертите му. Но не, нямаше да го подкача по темата, поне не все още – редно беше все пак да свършат някаква работа, колкото и малко да бъде отхвърлено от нея. Пък после да се отдават на препирни с хумористичен елемент. Разбира се, Джем разполагаше с преимуществото на около двадесет сантиметъра височина над ръста на миньончето и мускули, калени в артилерията. Но пък тя не се предаваше лесно – беше пъргава за размерите си, а хвърлянията ù се радваха на прилична точност. Би трябвало да свърши работа, нали?
Затова, с все същата усмивка на лице, мислено отложи дуела за по-късно и вместо него се замисли за душевните болести и техните симптоми – размишления, породени от изказването на тъмнокосата топола. Нямаше начин да издаде подробността, че по-рано гледаше Пипи накриво, задето изглеждаше все едно ù се надсмива. Изключено, за нищо на света. Оставаше ù само да се намръщи в израз на съвършено недоумение, надявайки се на достоверност на изражението „сърна пред фаровете на автомобил” и мълчаливо да очаква смяната на темата.
Такава, за щастие, все пак последва и след като четката бе избутана от чуждото лице, Риш се насочи към стената – която видимо тръпнеше в очакване да бъде разкрасена по някакъв начин – сякаш да се убеди със собствените си очи, че… не беше стигнала до никъде. Лошо, наистина лошо. В началото на това начинание изгаряше от нетърпение да почне ремонта върху детския сектор с литература – да му придаде малко цвят, да го направи по-приятен за детските очи, за разлика от останалите помещения в библиотеката, където цареше мрачна обстановка на пълен работен ден. Имаше идеи как ще направи отделен кът за четене, как ще изрисува стените с любими анимационни и литературни герой на малчуганите, а сега… Сега стоеше пред първата от двете оголени стени, сякаш в тях се криеше мистерията на света и току-виж я открие, досущ както при Уолдо, с малко повече гледане.
Войтиля вече почти достигаше дъното на отчаянието, когато последните думи на Волокрин прихванаха вниманието ù.
- Жълто? – повтори с пресилено шокиран глас, а веждите ù се стрелнаха невярващо към тавана. – Не, не, не. Не си познал. – втренчи се тя в своя приятел, сякаш току-що ù беше съобщил, че семейство еноти са го попитали за насоки към най-близката бирария преди броени минути.
- Хмм, може би бледорозово, почти бяло? – рече тя след момент, загледана замислено в твърдата повърхност срещу нея. Ето сега вече говореше сякаш на себе си, но в следващия момент това вече бе забравено, защото девойчето грабна произволна кутия с боя и я бутна в ръцете на Джем. – Който и цвят да е, ще служи като основа, защото планирам това – посочи тя скучно изглеждащата стена зад гърба си – да бъде украсено от лицевата структура на Мечо Пук и ти, друже, ще ми помогнеш да докарам дебилната му физиономия.
Risch Wojtylia.- Брой мнения : 53
Join date : 13.07.2013
Re: the public library, some time ago.
by Jem Volokrine Съб Юли 20, 2013 5:59 pm
Не беше доволен. Никак не беше доволен, когато боята се оказа в ръцете му. Трябваше да се внимава с тези неща. Те бяха по-опасни дори от бомба със закъснител. Можеха да експлоадират всеки момент и да превърнат и двамата в ходещи чудеса на съвременното изкуство. С малко повече късмет може би щеше да се появи западнал журналист, който да ги заснеме и да лъснат като поредната атракция или измислена история на първата страница на вестника. Тогава щеше да се наложи да си събере багажа и да се изнесе с нощен полет, защото един подобен инцидент можеше да разруши репутацията му. Репутация, която градеше единствено с мислите си, но след като сам щеше да се чувства ужасно, така щяха да се чувстват и тези край него.
- Ти сериозно ли? Не може ли просто да направим линия от шарени длани? – попита, влагайки всичките си налични актьоски умения с емоцията „бобър пред дулото на ловна пушка”, което трябваше да изглежда някак си кретенски глуповато. Не, глупости. Разбира се, че не бе сериозно. Ришел Войтиля знаеше, че не го бива в рисуването. Трябваше поне веднъж да е споменавал онази случка от детството си сред всичките писма, който бе написал. Онази, в която за първи път опита да рисува и усмивката просто не можеше да слезе от лицето му, докато държеше няколко пастела в ръката си. Стената изглеждаше толкова красива сред редицата от черти и схеми, изчертани с мастиленозелено и морскосиньо. Уви, неговата прекрасна „майка” едва не получи диабетичен пристъп и без да бе вкусвала сладко от близо месец насам, когато видя неговия талант върху прекрасните си тапети с флорални мотиви. Не само че се наложи сам да остърже и презалепи тапетите, Джем също така две седмици подред трябваше да мие чиниите, да събира прането, да пазарува и да бърше праха, като за капак на това три часа подред симпатичната госпожа го караше да опита да измие пастелите с веро и вода, знаейки, че нямаше да се получи нищо. Не и върху грапавата повърхност на тапета. Обичаше я, но понякога бе сигурен, че тази жена я обладаваха зли демони, пратени, за да донесат нещастие и мъка само и единствено на него.
- Не. Отказвам да участвам. – заяви и остави кутията с боя да тупне с метално издрънчаване на пода и имаше късмет, че ламарината бе здрава и капака затворен, защото в противен случай вероятно онези демони щяха да обладаят и Ришел и тя да реши да го накаже по подобен начин. – Не можеш да ме накараш. Първо не искаш да използваш жълто, а Мечо Пух е точно такъв, така че щом си го искаш в бледорозово, за да проповядваш дискреминиция на бедните деца, или пък бял, направи си го сама.
Звучеше с пълното възмущение на стар господин, който бе хазяин и току-що бе чул нейните планове за цялостен ремонт на квартира на четвъртия етаж, падаща се точно над неговата. Единственият проблем бе, че не можеше просто да стои изправен със скръстени на гърдите ръце и строго изражение. Първите две покри до съвършенство, но по средата на изречението се разсмя. Винеше влиянието на боята, макар и миризмата вече да не чак толкова остра спрямо обонянието му.
- Хайде, млада госпочке, какво чакаш? Движение, движение! – поде, грабвайки една четка и размахвайки я във въздуха като диригент. – Боята на стената. Веднага!
След което хукна из помещението все едно очакваше Риш да опита да го замери с четка или пръски боя. Нищо нямаше да свършат. Защо ли въобще бе дошъл като знаеше, че само ще пречи?
- Ти сериозно ли? Не може ли просто да направим линия от шарени длани? – попита, влагайки всичките си налични актьоски умения с емоцията „бобър пред дулото на ловна пушка”, което трябваше да изглежда някак си кретенски глуповато. Не, глупости. Разбира се, че не бе сериозно. Ришел Войтиля знаеше, че не го бива в рисуването. Трябваше поне веднъж да е споменавал онази случка от детството си сред всичките писма, който бе написал. Онази, в която за първи път опита да рисува и усмивката просто не можеше да слезе от лицето му, докато държеше няколко пастела в ръката си. Стената изглеждаше толкова красива сред редицата от черти и схеми, изчертани с мастиленозелено и морскосиньо. Уви, неговата прекрасна „майка” едва не получи диабетичен пристъп и без да бе вкусвала сладко от близо месец насам, когато видя неговия талант върху прекрасните си тапети с флорални мотиви. Не само че се наложи сам да остърже и презалепи тапетите, Джем също така две седмици подред трябваше да мие чиниите, да събира прането, да пазарува и да бърше праха, като за капак на това три часа подред симпатичната госпожа го караше да опита да измие пастелите с веро и вода, знаейки, че нямаше да се получи нищо. Не и върху грапавата повърхност на тапета. Обичаше я, но понякога бе сигурен, че тази жена я обладаваха зли демони, пратени, за да донесат нещастие и мъка само и единствено на него.
- Не. Отказвам да участвам. – заяви и остави кутията с боя да тупне с метално издрънчаване на пода и имаше късмет, че ламарината бе здрава и капака затворен, защото в противен случай вероятно онези демони щяха да обладаят и Ришел и тя да реши да го накаже по подобен начин. – Не можеш да ме накараш. Първо не искаш да използваш жълто, а Мечо Пух е точно такъв, така че щом си го искаш в бледорозово, за да проповядваш дискреминиция на бедните деца, или пък бял, направи си го сама.
Звучеше с пълното възмущение на стар господин, който бе хазяин и току-що бе чул нейните планове за цялостен ремонт на квартира на четвъртия етаж, падаща се точно над неговата. Единственият проблем бе, че не можеше просто да стои изправен със скръстени на гърдите ръце и строго изражение. Първите две покри до съвършенство, но по средата на изречението се разсмя. Винеше влиянието на боята, макар и миризмата вече да не чак толкова остра спрямо обонянието му.
- Хайде, млада госпочке, какво чакаш? Движение, движение! – поде, грабвайки една четка и размахвайки я във въздуха като диригент. – Боята на стената. Веднага!
След което хукна из помещението все едно очакваше Риш да опита да го замери с четка или пръски боя. Нищо нямаше да свършат. Защо ли въобще бе дошъл като знаеше, че само ще пречи?
Jem Volokrine- Брой мнения : 63
Join date : 12.07.2013
Re: the public library, some time ago.
by Risch Wojtylia. Вто Юли 23, 2013 4:14 pm
//страшно много съжалявам, че те накарах да чакаш толкова за отговор и тъй като в идните дни ми се налага отново да отсъствам, бих ти препоръчала или да преразкажем някои моменти набързо, за да привършим по-скоро, или да отложим играта за след 5-ти, когато ще имам повече свободно време. it's up to u.
Гледката беше наистина комична – да наблюдаваш чистият ужас, който обземаше чертите на Джем Волокрин, докато гледаше с изцъклени очи тенекията кутия, готов във всеки един миг да побегне като дявол от тамян… Просто смехотворно! И макар до известна степен да го очакваше, Ришел бе изненадана от едва прикритото нежелание в следващите думи на мъжа, които накараха физиономията ù да застине някъде между ухилена и объркана. Недоумението главно се държеше на това, че ù през нейния ум бе минала идеята за шарени ръце и сега отвори уста да изрече опасенията си, ала я затвори само секунда по-късно. Погледът ù отново отлетя към стената, в опит да си представи как би изглеждало нещо такова върху ù.
Образите обаче нямаха време да достигнат въображението на брюнетката, тъй като директният отказ я свари наистина неподготвена и изненадата ясно прозираше по лицето ù. Не, не, не… Какво щеше прави сега? Беше разчитала на своята тъмнокоса топола да предостави мускулите и своя скрит творчески потенциал на разположение на градската библиотека. За благото на децата, нали разбирате. Но след като още от рано бе прибрала всичко ненужно и застрашено от вражески – шарен – огън на сигурно място и като трудолюбива госпожичка, с много пъшкане и думи неприсъщи за една млада дама, беше избутала кашоните настрана… сега, реално погледнато, имаше нужда единствено от таланта на своя втори чифт ръце. Уви, двамата явно не споделяха едни и същи идеали – нещо, доказано съвършено ясно от дрънчащия звук, който ознаменува близката срещата на кутията боя с пода. Риш зяпна мъжа в почуда и с ококорените си очи и ниския си ръст, изглеждаше досущ като някое малко дете, чийто балон току-що са спукали пред очите му. Само дето после невинността даде ред на раздразнението, понеже девойчето не търпеше буквалните коментари. Сещате се – когато някой те попита „Какво става?”, а ти най-остроумно отговаряш с „Онова, което преди е седяло или лежало”. Можеше да избере който и да е друг анимационен герой, но разбира се в паметта ù трябваше да изскочи най-жълтият от всички, гадината му с гадина.
Ентусиазираните викове на Волокрин изкараха Войтиля от унеса ù и след като осъзна смисъла на думите му, устните ù оформиха буквата О, макар и с леко извити нагоре краища. Бе на крачка от това да запокити по него първата изпречила се пред погледа ù вещ, но проклетията сякаш беше прочел мислите ù и като доволна пчеличка започна да скача из помещението.
„Жълто, защо отново жълто?”, питаше се невярващо брюнетката, докато се връщаше към бойното поле и боята. В съзнанието ù се завъртяха пасажи от книги за изкуството, с желанието да следва първото правило на импресионизма:
- Убий бялото. – каза Ришел с потайната усмивка на партизанин с пъклен план, намиращ се в близост до вражеския лагер и сетне се зае да смесва нужните бои за тяхната малка импресия.
Гледката беше наистина комична – да наблюдаваш чистият ужас, който обземаше чертите на Джем Волокрин, докато гледаше с изцъклени очи тенекията кутия, готов във всеки един миг да побегне като дявол от тамян… Просто смехотворно! И макар до известна степен да го очакваше, Ришел бе изненадана от едва прикритото нежелание в следващите думи на мъжа, които накараха физиономията ù да застине някъде между ухилена и объркана. Недоумението главно се държеше на това, че ù през нейния ум бе минала идеята за шарени ръце и сега отвори уста да изрече опасенията си, ала я затвори само секунда по-късно. Погледът ù отново отлетя към стената, в опит да си представи как би изглеждало нещо такова върху ù.
Образите обаче нямаха време да достигнат въображението на брюнетката, тъй като директният отказ я свари наистина неподготвена и изненадата ясно прозираше по лицето ù. Не, не, не… Какво щеше прави сега? Беше разчитала на своята тъмнокоса топола да предостави мускулите и своя скрит творчески потенциал на разположение на градската библиотека. За благото на децата, нали разбирате. Но след като още от рано бе прибрала всичко ненужно и застрашено от вражески – шарен – огън на сигурно място и като трудолюбива госпожичка, с много пъшкане и думи неприсъщи за една млада дама, беше избутала кашоните настрана… сега, реално погледнато, имаше нужда единствено от таланта на своя втори чифт ръце. Уви, двамата явно не споделяха едни и същи идеали – нещо, доказано съвършено ясно от дрънчащия звук, който ознаменува близката срещата на кутията боя с пода. Риш зяпна мъжа в почуда и с ококорените си очи и ниския си ръст, изглеждаше досущ като някое малко дете, чийто балон току-що са спукали пред очите му. Само дето после невинността даде ред на раздразнението, понеже девойчето не търпеше буквалните коментари. Сещате се – когато някой те попита „Какво става?”, а ти най-остроумно отговаряш с „Онова, което преди е седяло или лежало”. Можеше да избере който и да е друг анимационен герой, но разбира се в паметта ù трябваше да изскочи най-жълтият от всички, гадината му с гадина.
Ентусиазираните викове на Волокрин изкараха Войтиля от унеса ù и след като осъзна смисъла на думите му, устните ù оформиха буквата О, макар и с леко извити нагоре краища. Бе на крачка от това да запокити по него първата изпречила се пред погледа ù вещ, но проклетията сякаш беше прочел мислите ù и като доволна пчеличка започна да скача из помещението.
„Жълто, защо отново жълто?”, питаше се невярващо брюнетката, докато се връщаше към бойното поле и боята. В съзнанието ù се завъртяха пасажи от книги за изкуството, с желанието да следва първото правило на импресионизма:
- Убий бялото. – каза Ришел с потайната усмивка на партизанин с пъклен план, намиращ се в близост до вражеския лагер и сетне се зае да смесва нужните бои за тяхната малка импресия.
Risch Wojtylia.- Брой мнения : 53
Join date : 13.07.2013
Re: the public library, some time ago.
by Jem Volokrine Сря Юли 24, 2013 7:21 pm
Убий бялото? Убий бялото?!
Какво, по дяволите, трябваше да означава това? От известно време Джем подозираше, че Ришел не бе съвсем обикновена средностатистическа жителка на Америка и сега бе моментът, в който се убеди. Приемайки, че говореше на китайски, то може би имаше двойно гражданство и едно от тях й даваше свободен пропуск за завръщане към родината в далечната Азия. Вярно, че разбра всяка буква и звук от казаното, но щом смисълът се губеше, то очевидно бе на китайски или друг йероглифен език, който просто нямаше как да разбере.
Тъмнокосият се спря, но избра добро място, което едновременно играеше ролята на скривалище, но и му даваше свобода да побегне отново, ако ситуацията се окажеше наистина, ама наистина напечена.
- Би ли обърнала на разбираема реч, извънземна ми дружке? – попита и почти прозвуча като молба. Другата теория бе, че е извънземна. Вероятно идваше от далечна планета, населена също като Земята, и там очевидно не харесваха бялото, та бедното трябваше да бъде избивано като дивеч. Дали не бе добра идея да основе хуманитарна организация в защита и подкрепа на белия цвят? Едва ли идеята му щеше да срещне разбиране, така че спокойно можеше да пропилее събраните средства за лични нужни. Идеята бе прекрасна. Имаше нужда от малко допълните доходи. Тъкмо щеше да си спести всякакви помощи в полза на обществото и тогава си спомни, че Риш нямаше да му плати, ако й помогне. Щеше единствено да се възползва от него. Знаеше си, че е извънземна. Хората не бяха способни на такава жестокост.
- Жестока си. Измъчваш мен, а сега обърна ножа и към белия цвят. Честно, звучеше доста по-мила в писмата си, но явно с годините хората се изменят. – продължи да реди тирадата си от несвързани едно с друго изречения, подсказващи, че беше време да млъкне и да посрещне предизвикателството като мъж, а не да се крие зад рафтовете.
Волокрин въздъхна тежко и излезе от скривалището си. Запретна ръкавите на ризата си и подпря ръце на кръста си, оглеждайки с доза съмнение всяка от кутиите с боя.
- Времето за игра изтече. Какво да правя, шефе? – попита съвсем сериозно, колкото и трудно да бе при изричането на ‘шефе’. С думата погледът му падна върху тъмнокоската и тя съвсем не изглеждаше особено шефски особено когато той се извисяваше на поне глава и половина над нея.
Какво, по дяволите, трябваше да означава това? От известно време Джем подозираше, че Ришел не бе съвсем обикновена средностатистическа жителка на Америка и сега бе моментът, в който се убеди. Приемайки, че говореше на китайски, то може би имаше двойно гражданство и едно от тях й даваше свободен пропуск за завръщане към родината в далечната Азия. Вярно, че разбра всяка буква и звук от казаното, но щом смисълът се губеше, то очевидно бе на китайски или друг йероглифен език, който просто нямаше как да разбере.
Тъмнокосият се спря, но избра добро място, което едновременно играеше ролята на скривалище, но и му даваше свобода да побегне отново, ако ситуацията се окажеше наистина, ама наистина напечена.
- Би ли обърнала на разбираема реч, извънземна ми дружке? – попита и почти прозвуча като молба. Другата теория бе, че е извънземна. Вероятно идваше от далечна планета, населена също като Земята, и там очевидно не харесваха бялото, та бедното трябваше да бъде избивано като дивеч. Дали не бе добра идея да основе хуманитарна организация в защита и подкрепа на белия цвят? Едва ли идеята му щеше да срещне разбиране, така че спокойно можеше да пропилее събраните средства за лични нужни. Идеята бе прекрасна. Имаше нужда от малко допълните доходи. Тъкмо щеше да си спести всякакви помощи в полза на обществото и тогава си спомни, че Риш нямаше да му плати, ако й помогне. Щеше единствено да се възползва от него. Знаеше си, че е извънземна. Хората не бяха способни на такава жестокост.
- Жестока си. Измъчваш мен, а сега обърна ножа и към белия цвят. Честно, звучеше доста по-мила в писмата си, но явно с годините хората се изменят. – продължи да реди тирадата си от несвързани едно с друго изречения, подсказващи, че беше време да млъкне и да посрещне предизвикателството като мъж, а не да се крие зад рафтовете.
Волокрин въздъхна тежко и излезе от скривалището си. Запретна ръкавите на ризата си и подпря ръце на кръста си, оглеждайки с доза съмнение всяка от кутиите с боя.
- Времето за игра изтече. Какво да правя, шефе? – попита съвсем сериозно, колкото и трудно да бе при изричането на ‘шефе’. С думата погледът му падна върху тъмнокоската и тя съвсем не изглеждаше особено шефски особено когато той се извисяваше на поне глава и половина над нея.
Jem Volokrine- Брой мнения : 63
Join date : 12.07.2013
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Двойка на месец юли
» Подпис на месец юли
» Героиня на месец юли
» РП играч на месец юли
» Герой на месец юли
» Герой на месец юли[номинации]
» РП играч на месец юли[номинации]
» Героиня на месец юли[номинации]